Три красиви, но трагични истории за любовта ни е завещала ренесансова Италия. „Любовта, що движи слънцето и другите звезди“ – споделя Данте, написал „Божествена комедия“ само за да възпее своята Беатриче. „От светлите предутринни лъчи небето с нова радост засиява – че то сияе с нейните очи. “ – възкликва Петрарка, прекланящ се пред своя „ангел със златни къдрици“ – Лаура. За третата история се знае малко, защото тя никога не е била изразена със силата на словото. Дори нещо повече, „обектът на стpастта“ – Симонета Веспучи – така и не разбрала, кой е човекът, пpославил я във вековете, който превърнал нейния нежен одухотворен лик в един от най-пленителните женски образи на всички времена. Тази Симонета – вълшебна като мечта, загадъчна и прекрасна – рисувал на своите картини най-своебразният художник от Ренесансовата епоха – Сандро Ботичели. Истинското му име било Алесандро да Мариано ди Ванни ди Амедео Филипели. Бащата на Алесандро починал още когато бъдещия художник бил съвсем малък. Затова го отгледал брат му Антонио – весел и добродушен, който обичал да си похапва и пийва. Затова приятелите му го наричали Ботичело – „бъчвата“, а малкият му брат – слабият и строен като топола Сандро – Ботичели, „от рода на бъчвите“. Шеговитото прозвище, забавно поради това, че изобщо не подхождало нито на фигурата, нито на характера на Алесандро, бързо се запомнило и постепенно заменило фамилното му име, още в годините когато се учел на живопис. За младостта на Ботичели се знае много малко. Той бил затворен и мечтателен младеж. Още в ранните му творби се проявила меланхолията на бъдещия гений – Ботичели никога не рисувал щастливи и усмихнати лица. Героините му излъчвали светла, пленителна тъга, която им придавала особено очарование. Това било доста странно, тъй като младежките години на Сандро съвпаднали с разцвета и могъществото на Флоренция. По онова време Медичите, фактически управници на града, го превърнали в „царство на музите и изкуствата“, кралство на празниците и развлеченията. Във Флоренция се редували безкрайни пирове, конни надбягвания, ловни състезания и карнавали, „златната младеж“ се състезавала в конкурси за най-добро оръжие и дрехи, по остроумие и стихоплетство. Лоренцо Великолепни, двадесетгодишният „баща на града“, сам пишел стихове, отлично познавал античната и съвременната литература, покровителствал науката, философията и изкуствата – живопис, поезия, скулптура. Именно той поканил във Флоренция Леонардо да Винчи, той първи оценил таланта на младия Микеланджело. Самият той – некрасив, слаб, дребен – никога не участвал в състезанията. Но затова пък по-малкият му брат Джулиано, с чиято сила, ловкост и красота се гордеела цяла Флоренция, блестял на турнирите и баловете, покорявайки със своята елегантност, гордата си осанка и рицарска храброст. За Джулиано пишели стихове и поеми, придворните художници го представяли в образи на антични герои. От него били очаровани всички флорентински дами – от знатните до обикновените гражданки. Впрочем, и едните и другите знаели, че нямат никакъв шанс да спечелят благосклонносттта на принца – сърцето на Джулиано било отдадено на Прекрасната Симонета. В Симонета били влюбени всички. От времето когато Марко Веспучи довел своята нежна жена някъде от север, тя се превърнала в царицата на всички празненства в града, призната „богиня на любовта и пролетта“. Меката и нежна красота на Симонета буквално омагьосвала. Разкошни коси се спускали като течно злато около тялото й, а когато ги прибирала в прическа образували ореол около главата. Тънките й ръце, дългата шия, малката гръд били признати за еталон във Флоренция, Художниците често я рисували, но не могли да предадат истинската й прелест. Никой от живописците не успял да пресъздаде нейната усмивка – леко учудена, тъжна, пълна с нежност и печал. Симонета знаела каква власт има нейната красота. В краката и били двамата Медичи – всемогъщият Лоренцо и красавецът Джулиано, посвещавали и стихове и поеми, боготворели я. Но тя знаела, че това няма да продължи дълго. „Флорентинската Венера“ била „охтичава“, и с всеки изминат ден здравето й се влошавало все повече.
Единствената утеха на Симонета била нейната романтична привързаност към Джулиано. „Прекрасният принц“ блестял заради нея в състезания и турнири, а придворните поети посвещавали химни на „романтичната любов на Марс и Венера“. „Те ще бъдат винаги заедно, винаги ръка за ръка…“.
Пророчеството се оказало трагично. Симонета умряла на 23 април 1476 година, едва на 23години. А след две година, на същия ден, смъртта покосила и Джулиано Медичи – 25-годишният принц станал жертва на заговорници, които се опитвали да завземат властта във Флоренция. Тези две трагедии поразили като гръм Флоренция, и Симонета и Джулиано станали герои на легенди. Но най-много от всички бил потресен Боттичели. Симонета, която дори не забелязвала скромния художник, станала за него идеал за красота, а смъртта й само добавила липсващите щрихи в образа, създаден от въображението на Алесандро. Отсега нататък от неговите картини изчезнали неизразителните женски лица. От тях тъжна и леко учудена гледала вече Симонета. Тя станала Венера в „Раждането на Венера“ – крехка, нежна, грациозна, току що сътворена от слънчевата светлина, пяната на вълните, диханието на вятъра и аромата на цветята. Тя била Флора – тъжна, замислена, сякаш дошла от другия свят. Мадоните, Светиците, Грациите гледали от картините на Сандро с нейните очи, усмихвали се с нейната мека очарователна усмивка. Златистите й коси се сипели по раменете им, а кротката им покорност пред съдбата ги правела трогателни и беззащитни. Като че ли Ботичели в мига на завършването на картината „Пролет“ бил обзет изцяло от святата вяра в това, че красотата ще спаси света. И тази мисъл, изказана от Достоевски през XIX век, ще затвърди вечната жизненост на това твърдение.
Изкуствоведите спорят помежду си до днес, едни смятат, че Симонета е самата Пролет, други – че е в образа на Флора, а трети – че всички женски образи пресъздават Симонета. Само в едно те са единодушни – че в образа на Меркурий Ботичели е изобразил Джулиано Медичи. В «Раждането» Сандро Ботичели е нарисувал Афродита Урания – небесната Венера, дъщерята на Уран, родена от морето. Литературните източници за пресътворяването на образа й били произведенията на Полициано, Вергилий и Омир. На картината е пресъздадено не самото раждане на богинята, а последващия момент – вече родената Афродитa достига брега, където я посреща една от грациите.
Ботичели завършил «Раждането на Венера» през 1485 година, 9 години след смъртта на Симонета. Краткото време, през което Симонета живяла във Флоренция, било финала на „златния век“ на града. Със смъртта на Симонета и последвалата скоро след това гибел на Джулиано се променил самият дух на епохата и започнал залеза на флорентинския Ренесанс.
Ботичели умрял на 65 години, и бил забравен за дълги три века. Едва през XIX век прерафаелитите открили за света очарованието на неговите картини, техният тънък лиризъм и хармония. „Поетът с четката“, „първият художник на впечатлението“ бил най-после оценен по достойнство и даже станал модерен. Хората просто се влюбили в творчеството му – в плавността на линиите, меките тонове, в нежността, човечността и одухотвореността на неговото изкуство. Но повече от всичко завладява неизразимо прекрасното и печално женско лице – лицето на Симонета Веспучи.