Твърде много страници се изписват по повод физическото насилие в ежедневието ни – на улицата, в семейството, но твърде малко се обръща внимание на т.нар. морален тормоз, който е също форма на насилие – било то словесно или с подмолни манипулации, чрез действия. Когато се говори за физическо насилие нашата представа се свързва с мъжкия пол като по-силен, но всъщност и двата вида насилие може да бъде упражнявано и от двата пола, и жертви може да се окажат като мъже, така и жени.

Чисто психологически динамиката на физическата и словесната нездрава агресия, която е по-скоро форма на садизъм, е една и съща при двата вида насилие – физическо и морално, а резултатът са подкопаните душевни устои на двете страни участници в този акт.

Явлението е кръгово

и се нарича садо-мазохистична верига. Тъй като бързо агресорът и жертвата могат да сменят ролите си. Често започва неусетно, но набира светкавична скорост. Отначало обектът на насилие не желае да издребнява и подминава думи, нападки, жестове. Често, обаче, тези действия насаждат тревога в жертвата – и тя възприема отбранително поведение и дава повод за нови агресии, правейки неща, в които е обвинявана непрекъснато вече и системно.

След като конфликтът се е разгорял, идва ред на взаимната непоносимост – видът на жертвата буди повод за нови словесни нападки, а видът на агресора страх в жертвата. Развива се един условен рефлекс – нападателен у единия и отбранителен у другия. Доста често тревогата и очакването на нови нападки поражда реципрочно агресивно поведение, жертвата реагира бурно и объркано, често извършва неща, които не е искала, и тогава причинителят на агресията би могъл да се изживее като жертва, а това е един порочен кръг от който трудно се излиза, ако и двете страни не са мотивирани да работят върху тези характерови особености, които ги вкарват в тази верига: Насилие – тревога – гняв – насилие – чувство за вина и обратно…

Често жертвите не са слабохарактерни хора, а по-скоро перфекционисти, който имат силна нужда да бъдат утвърдени, докато онзи който напада, е човек със силна нужда за контрол, но едновременно с това и силно неуверен в себе си и способността си да се утвърждава по позитивен начин.

Всъщност хората проявяващи словесно или друго насилие в повечето случаи принадлежат към един много силен тип характер, но не осъзнават своята сила и потенциал в градивна посока. Основите на подобно поведение са създадени в ранното детство, когато семейната среда е парирала опитите на детето да бъде самостоятелен индивид, карали са му се за много грешки, не са поощрявали успеха, а в повечето случаи и са наблягали на пропуските, вменявайки вина и лишавайки го от внимание и любов, давайки му я само АКО … детето прави неща, които родителите харесват. Така детето расте с усещане, че е дефектно и неуверено, но преизпълнено с гняв и задържане – това обяснява и желанието за наказателно поведение към околните и в късна зрялост.

Човек, на който са блокирани здравите умения за отстояване, трудно поема отговорности за някакво свое действие – именно поради тази причина този тип характери избират несъзнателно дразнещо поведение, за да накарат опонента си до нетърпимост и когато той избухне или ги отхвърли, вече има картбланш да освободи стисканата агресия само, че преживявайки себе си като защитаващ се, което му пести силното чувство за вина наблъскано му от детството. Затова става критикар и негативист и безкрайно егоцентричен в доста случаи. Тъй като му липсва здрава увереност, този индивид се нуждае парадоксално от предизвиканото от него отхвърляне или лошо отношение, за да се самосъжали и тогава в контекста на изпитаната болка да се преживее като значим – „Отхвърлят ме, значи ме има!”. При тези хора любовта и болката вървят ръка за ръка, колкото по-силно е последващото отхвърляне, толкова по-силна е нуждата им от любов и толкова по-силна е и любовта, която изпитват.

Една от характерните особености на междуличностното общуване е амбивалентността, например приемат конфликтни или променящи се роли, особено зависимо примиренчество и утвърждаваща се независимост и инат, така също изпитват недоволство от АЗ-образа си – често се чувстват неразбрани, неоценени от другите и песимистично настроени към живота.

Тъй като в доста публикации непрекъснато се разглеждат пагубните ефекти върху жертвите на подобно насилие, цел в настоящата статия е да се разбере, че самите агресори са хора, с много потенциал, но неадекватно несъзнателно реализиращи го под формата на садистични словесни атаки и, че ако нямат вина за начина, по който са били възпитавани, то имат вина, ако усещат дискомфорт в живота, и не са взели вътрешното решение за промяна в посока да обикнат себе си и да повярват във възможностите си.

В психологичната работа с такъв тип взаимоотношения се работи с много търпение и разбиране към хората, които упражняват подобен тип насилие и работата включва осъзнаване на причините и какво замества този нездраво агресивен модел на комуникация и отключване на здрави модели на утвърждаване, както и поемане на отговорност за рискове и действия.